Проф. Михаил Неделчев пред ПИК и "Ретро": Никой не може да ни отнеме 24 май и култа към светите братя
Последвайте ни в Google News Showcase
Проф. Михаил Неделчев е литературен историк и критик, автор на десетки книги, сред които „Социални стилове, критически сюжети“ (1987), „Размишления по българските работи“ (2002), „Литературно-историческата реконструкция“ (2011), „Двете култури и техните поети“ (2012), „Ефектът на раздалечаването“ (2015). Той е преподавател по теория и история на литературата в Нов български университет, почетен професор на НБУ.
WINBET – Ултра завишени коефициенти за топ спортни събития (18+)
Участвал е в създаването на Съюза на демократичните сили (1989) като представител на Радикалдемократическата партия. Депутат от СДС – РДП в VII Велико народно събрание (1990-1991) и в 36-ото Народно събрание (1991-1994).
Преди дни Столичният общински съвет реши на Михаил Неделчев да бъде присъдена титлата „Почетен гражданин на София“ по повод 80-ия му юбилей.
- Проф. Неделчев, как посрещаме 24 май в тези размирни времена, имаме ли респект към думите, или ги използваме за злъч, омраза?
- Разбира се, че имаме. Който има респект към думите, той ще го има завинаги. Аз лично на 24 май преди няколко години имах огромното щастие да произнеса слово именно за светите братя Кирил и Методий във великата Киево-Печорска ларва в град Киев пред наши приятели – украински професори, и това беше за мен страхотно изживяване.
- Кои са будителите на нашето време, има ли ги, или са заспали дълбок сън?
- Будители винаги има. Те не биха могли да заспят дълбок сън, ако са будители. Веднага ще ги спомена – не от литературата, а от други сфери – абсолютен будител е прекрасният скулптор Павел Койчев, прекрасен будител е големият художник Николай Майсторов, прекрасен будител е, естествено, скулпторът Георги Чапкънов, който е украсил площади и други сгради на София, на България. Така че, разбира се, че ги има.
- Защо българските интелектуалци сякаш са се затворили в черупките си и са заети със собственото си оцеляване?
- Не бих казал, че е така. Ето, аз работя в Нов български университет, макар да съм вече много възрастен човек, и ние всяка седмица там имаме какви ли не акции – конференции, кръгли маси, представяния на книги, дискусии и прочие. Какво затваряне? Ние живеем в една общност и тази общност е в непрекъснато движение. Тази общност означава разширяване, привличане на студенти, на млади хора. Не бих казал, че сме се затворили.
- Все повече се чуват гласове за промяна на националния ни празник от 3 март на 24 май. Санстефанска България, макар и свободна, е тъжна. Освен това тази дата е свързана с култа към Русия. В същото време празникът на писмеността си е наш, български. Какво мислите вие?
- Да, аз поддържам тази чудесна идея. Въпреки че не трябва да фаворизираме и да абсолютизираме нещата, защото всяка национална култура има няколко национални празника, които са в свободно общение, така да се каже, и ритмизират календара на съответната страна. Да, за мен истинският, големият празник е 24 май. Това е празникът.
- 24 май е сакрална дата за нас като народ, но е дълбока разделителна линия между нас и северномакедонците. Дори Путин наля масло в огъня, като определи македонските земи за родоначалник на руската писменост. Можем ли да преглътнем и тази антибългарска теза?
- Това е форма на провокация, на която не трябва да се обръща сериозно внимание. А не непрекъснато да седи в съзнанието ни как едва ли не някой ни е отнел нещо. Никой не може да ни отнеме 24 май и култа към светите братя Кирил и Методий. Те са съпокровители на цяла Европа.
- Думите сближават хората, но могат да бъдат и опасни, ето и сега е така. Преживяваме ли поредното национално разделение покрай войната в Украйна?
- Да, очевидно го преживяваме. И аз съм силно разтревожен от това. Защото, когато съседа ти го изгонват от къщата или го убиват и убиват и едно от децата му, и жена му, съвсем естествено е, че ти знаеш кой е убиецът и кой е насилникът. Това е съвсем ясно и съвсем естествено е да вземеш страна. Тоест цялата тази абсолютно идиотска мантра за неутралност – това е нещо, което не само не съответства на християнската етика, но не съответства на никоя нормална човешка етика.
Ето например, без да произнасяме името на партията, виждаме някакви хора, които непрекъснато говорят против Европа, против европейското, как оттам нещо ще ни крадат, нещо ще ни натрапват и т. н... Ето това е език на омразата от най-долна проба.
- В какво може да прерасне този език на омразата?
- Така започва фашизмът. Всеки фашизъм. За съжаление, тези фашизми непрекъснато дремят и ако няма противопоставяне, това се случва. Никой навремето не е мислел, че Хитлер ще стане Хитлер. Всички са мислели, включително немският елит, че това е временно някакъв, че ще го използват, пък видяхме след това какво се случва. Същата работа е и с Путин. Никой не е мислел, че от този малък подполковник в КГБ ще израсне такъв диктатор.
- Агресивното говорене, на което сме свидетели, излъчва тревожни сигнали.
- Да, тревожно е. За мен основното нещо – и това е заветът на нашите големи възрожденци, е да бъдем европейци. Разбира се, ние сме българи, но сме българи, именно бидейки и европейци. И Васил Левски, и Христо Ботев, и Любен Каравелов, и Георги Раковски, и Гоце Делчев включително – всички те са европейци. Те изразяват една европейска и антиимперска идея. Те всички са противопоставени на империите, на диктата на империите, на агресивността на империите, на това, че империите се стремят да се разширяват точно за сметка на по-малките народи, за сметка на търсещите самостоятелността си нации.
- Има ли днес добри оратори на родната политическа сцена?
- За съжаление, не бих казал. Добрите оратори не са в Народното събрание, за жалост, не са и сред хората, заемащи някакви ръководни постове като министри и пр. Но разбира се, че има добри оратори. Пак ще спомена нашия Нов български университет – там имаме няколко блестящи оратори. Както, разбира се, ги има и в Софийския университет. Но за съжаление, не и във високата власт. Там нещата не са добре.
- Какво ви отблъсква в езика на политиците?
- О, нищо, просто посредствеността. Лошата мисъл, шаблоните, това, че повтарят едни и същи фрази един след друг, че не мислят оригинално, че не говорят оригинално.
- Имаме ли в момента министър на културата? Какво мислите за младежа, заемащ този пост, който се прочу главно със селфитата от кабинета си?
- Очевидно миличкият не е за този пост. Нямам нищо против момчето, може да е много свястно, разказват за него, че се е погрижил за читалището в своето село и прочие. Но това не са достачъни качества, за да бъдеш министър на културата.
- Коя е думата на годината, миналата май беше „изчегъртване“?
- Така беше. Преди три години пък беше Ковид. Сега, за съжаление, думата е „Война“. Колкото и да е тъжно, но е така.
- Има ли според вас през последната година сериозни литературни постижения, които бихте откроили?
- О, естествено. Въпреки че миналата година сякаш беше по-добра. Защото тогава имахме романа „Поразените“ на Теодора Димова, „Влюбване в диктатора“ – прекрасната стихосбирка на Пламен Дойнов... Излезе и „Мисия Туран“ на Алек Попов, чудесен, много силен, много хубав, смешен роман. Тази е може би годината, в която ние осмисляме по-стари литературни явления. Току-що пък чествахме юбилея на Мирела Иванова, който беше отбелязан по прекрасен начин в нашия „Литературен вестник“. Естествено – новите книги на Георги Господинов. За съжаление, нямаме нов роман на изключителния писател Милен Русков.
- Писатели имаме, но има ли кой да чете днес?
- Това е неточна преценка – че днес не се чете. Не е вярно. Дори в една група хора, които учат филология, да речем, от 10 души само двама-трима истински четат. Останалите четат оттук-оттам. Но винаги има кой да чете.
